Колко ли по-необременен щеше да бъде животът ни ако не назначавахме като основна функция на къщата съхранител на безброй, безчет вещи? Нима домът ще бъде по-малко дом ако в него липсват всички онези помагалки и залъгалки. Поставка за поставката на поставката носи точно толкова топлина и създава точно толкова спомени, колкото и подметката на първите ми еспадрили. Друг е въпросът, че голяма част от тези придобивки, с които задръстваме къщите си дори не присъстват активно в ежедневието ни, а събират прах като стари капачки от буркани. Преместваме ги припряно при поредното почистване на складовите бази и не минат и месец-два, пак се изправяме лице в лице с поредната прищявка –дали пък тази гъбичка с дръжка няма да мие чиниите по-добре и те да изглеждат като чиниите с лалета на Шопова? Сякаш не ръцете мият чиниите, а дръжката е тази която може пък и да прави нещата в чиниемиенето по-умерени. И всичко започва така – от една гъбичка с дръжка и безплатен комбинож стоножка, АКУМУЛИРА, и се превръща в купчина кашони върху гардероба на детето, които застрашилтелно се клатят всяка нощ над нищо неподозиращото му спящо телце.
Моят човек Джоржи Порджи (Джордж Карлин) го е скицирал най-добре:
Не знам как е при вас, но аз имам нужда от място за вещите си. Това е всичко, което искам, всичко от което имам нужда в живота, място да си сложа нещата. Всеки има малко място за неговите неща. Ето това са моите неща, това са твоите, а това там трябва да са неговите. Това е всичко от което имате нужда в живота, място за вашите неща. Това всъщност е вашата къща: място за съхранение на вашите неща. Ако нямахте толкова много неща, нямаше да имате нужда от къща. Можеше просто да ходите напред-назад през цялото време.
Къщата е просто купчина от неща с покрив. Можете да видите това като излитате със самолет. Поглеждате надолу и виждате – всеки си има малка купчинка с неща. А като излизате трябва да заключвате къщата си. Няма да ви се иска някой да се отбие и да вземе част от нещата ви. Те винаги взимат хубавите неща. Никога не ги интересуват боклуците, които съхранявате. Всичко, което искат е лъскавите неща. Това е вашата къща, място за съхранение на нещата ви докато вие сте навън за… още неща.
Преводът е извънредно сЛободен и само с цел да затвърди и натърти гледната ми точка. Пустите му /ни къщи, пукат се по шевовете от кабеляци и джунжурийки с копчета, лампички и трето око, а ние се задъхваме от натрупания домашен прах по тях. Те, джунджурийките са сътворени съответно така, че да се разпадат и загиват в ръцете ни или пред смаяния поглед на представител от по-видялото поколение, който ще прецеди (за всеки случай)през зъби – „ех, по наше време нещата бяха неизпипани, но джелезни”. Ей на, аз лично домъквам гордо второ цвеке от другарката ми с шведски произход Икеа и то се отпуска и залинява скоропостижно точно като първото, което е знак, че трябва да спра да подкрепям икономически, който там се явява и да си размоножавам зеленината умерено чрез присвояване само от добри хора тип леля Ваня, които ги отглеждат с некомерсиални цели – годни и издържливи.
Няма да задълбавам по-навътре и по-наляво или надясно май се пада, но само да вметна пък може да продължа делото опасно, защото и без това ме сърбят ръцете – вещи, които не са ни по джоба, вещи, които силно накланят везната като се премерят с умствения ни багаж и социално статукво и вещи, които крещят от шкафа за гости „поканете малко хора да излезем и ние на бял свят”. Какво се случва, когато на една празна глава има очила за няколко стотин пари? Главата си остава празна, а очилата отразяват нищо повече освен слънчевите лъчи, които празната глава така и не би отразила в дневника си с важни мисли. Не съм срещала чак толкова много глави с очила за няколко стотин пари на главите; скъпите очила като предмет на това нестатистическо изследване изплуваха от провокираната ми мисла от прочета на Жоро Пентаграм , седят чудно на човек, който може да си ги позволи. Тук отварям една скоба за лично наблюдение по темата с очилата, скъпите очила и имат ли те почва у нас.Не знам дали съм предубедена или пък не мога да различа и оценя модните тенденции в носенето на аксесоари, но на колкото празни глави видя очила, обикновено вторите са малко нелицеприятни. Може пък и да е просто съвпадък. Телефоните са друг предмет за диво и пагубно удивление у мен. Колко човеци, за които сте чували имат нужда от телефоните които им висят на ухото? Мен ако питате, ще им висят като обица на ухото ако в книжките на специлните телефони пишеше с големи червени букви – този телефон е строго предназначен за научни сътрудници, които пътуват ежемесечно до Южния Полюс и обратно и работят по проекти на звукозаписната индустрия съвместно с Колумбийското Министерство на отбраната. Кухненските долапи с изписан китайски порцелан и извезани салфетки от египетски памук ме довършват като в онази песна „килинг ми софтли”, но не когато са в употреба и пълна екслплоатация, а когато ковчежниците им се разпореждат с тях като при режим на строг тъмничен затвор. Закупуват ги, прибират ги на тъмно и ги вадят само когато се сетят да сготвят нещо не съвсем вкусно за да ги разходят пред група галеристи.
Гледах стари снимки онзи ден, малкото от които са под открито небе и отдавна исках да напиша нещо по повод „нещата” на Джоржи Порджи, слушам го вече близо десетина години, та тази зелена снимка с големия уютен покрив над мен ме подкани да напиша това, което ми разбута мислите тогава и сега – всичко е временно, къщите, вещите, ние. Спомените имат малко повече живот и то тогава когато нямаме скъпи очила на очите си, за които да мислим дали няма да се повредят случайно, тогава, когато нямаме твърде сложен телефон на ухото си (т.е. когато не работим)и тогава когато всичките ни сетива са отворени за безкрайната синева , зеления покрив над главите ни или човеците около нас.
Свойството на къщата е изкилифенчено; тя, къщата се пълни вече не като дядовата ръкавичка, а като зареден търговски център или както там ги наричат сега, предлагането на пазара е лавинообразно, но и тези, които бутат количките се състезават сякаш заемат позиция на личен съветник по покупките на Испанската Кралица, а времето на масата хора е разпределено целесъобразно между големите и малки проадавачници и складовата база.
Опасявам се, че вълната на недоволство ме залива право пропорционално с писането, веществени доказателста изплуват по делото „Пълна Къща срещу Пълна Глава с Грижи”, но си припомням епизодични увлечения (в личен план през изминали години) в набавянето на обувки и тук навеждам глава засрамено. Следва продължение.
