Две думи: Облачна Радост

Кой каза, че облаците носят само дъжд?

Както много други дреболии ( а облаците понякога съвсем не са дребни и незабелижими), окото ни е много често сляпо за хубостта и уникалният облик на облака. Приемаме ги за даденост и ги свързваме с агенти, които продават дъждовни полици в климата. Да, ама не. Какво ако снимате всеки ден в продължение на месец в тесен периметър около някое ваше си място и не непременно само облаците, това все пак би било малко скучно? Гарантирам, че нито една от снимките ви няма да бъде идентична с друга. Днес онова дърво до ъгъла на сфетофара ще го има, а утре някой строителен предприемач ще го е помел със широкия замах на строителен предприемач. Същата работа и с облаците. Кога сте видели облак да се повтори и да изневери на уникалността си? Много често се връщаме назад със сезон или година и си пожелаваме „ех, как ми се иска да видя онова небе с онзи облак над Балчик”. Само аз ли хвърча в облаците или и на вас са ви толкова вкусни, топли, меки, приказка без край-ни и любопитни? Един ден ги виждам като белия дракон, друг ден са се разнесли по цялата синева като четките на художник, а понякога искам просто да се завия с тях и да сънувам как съм си полегнала на един от тях.

Тук тази история се раздвоява и доразвива в друг пост в категорията „дума на деня”, защото не случайно се присетих за облачната радост. Понякога виждам радост навсякъде, а други дни сетивата ми са толкова задръстени, че и на турска баня да отида пак няма да усещам вятъра в косите си. Облаците са там за да ги използваме рационално и да ги броим, наглеждаме и впрягаме в леки и летателни операции на мисълта. Докато правим всичко това, най-много да завали, да ни се намокри косата и да усетим, че сме живи. А докато загърбваме облаците, най-много само да очакваме да завали и да се крием под някой навес, тревожейки се как ще ни се намокри косата, развалят обувките и няма да имаме годишен отпуск.