Никола Алваджиев разказва в своята „Пловдивска Хроника”:
„Под хотел „Родопи” (хотелът бе до днешното кино „Хр. Ботев”) имаше фурна. Миризмата на гевреци и банички заливаше на талази квартала, гъделичкаше носа, пълнеше устата със слюнки. Обичайно явление за всяка сутрин бе да идват възрастни хора да купуват за децата и внуците от тези фурнаджийски деликатеси”.
Думи, които се нижат като чисто пране на простор ми носят толкова повече радост, отколкото думи, които се излагат тенденциозно на витрината за важни, модерни и сложни думи. Любителите на чистото пране ли изчезнаха или по-скоро хората предпочитат да си задръстват черепните кутии с големи и лъскави думи? Ако горецитираното кратко пасажче беше преразказано днес от наш съвременник сигурно би започнало така:”…В непсредствена близост до хотел „Родопи” беше ситуирана фурна…” Винаги ще ме полазва удивление на талази при изплуването на думи малко прашасали и позахвърлени, винаги ще ме връхлита лек яд на тежки талази при неумолимия сблъсък със сложните думи.
